ДОЛУ РУСКИТЕ РЪЦЕ ОТ УКРАЙНА!

ИНТЕРВЮ ЗА СТУДИО "АКТУАЛНО"

https://www.youtube.com/watch?v=4PqZ-q-Eyws

ЗА ЦИЦЕРОН И НАС, ЗА КАТИЛИНА, ПУТИН & Со

На 8 ноември 63 г. пр.н.л. Марк Тулий Цицерон, в битността си на консул, произнася в римския сенат обвинителна реч срещу високопоставения престъпник Луций Сергий Катилина. Започва с думите:

«Докога, ти, Катилина, ще злоупотребяваш с търпението ни? Колко дълго още ще издевателстваш над нас в своя бяс? До каква степен ще се хвалиш със своята дързост, която не знае никаква юзда?»

Катилина бяга – за да отърве кожата.

ПОВОД ЗА РАЗМИСЪЛ, ИЛИ ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ЕЛАСТИЧНОСТТА НА ДУМИТЕ, В КОИТО НЯКОИ ОБЛИЧАТ МИСЛИТЕ СИ

Тези дни получавах на порции послания, имащи отношение към агресията на Русия спрямо Украйна, както и към съдържанието на настоящата петиция. В увертюрата към тях авторът им твърдеше, че:

• трябва да четем огласяваните становища на Русия,

• дори и в позициите на Владимир Путин да има противоречия, това не трябва да ни изненадва, защото и нашите лични становища «често се променят»,

• войната е «война между Щатите и Русия», която просто се води «върху територията на Украйна» и която «Европа спонсорира»,

• всичко в случая «наистина е много просто»,

• ние «ще се смеем» (след войната, разбира се),

• вероятно ще имаме възможност «да се почерпим», ако «ни останат пари», защото сега всичко заминава зад граница като помощи за Украйна,

• България вече се е напълнила «украински престъпници», към които се добавят «африкански и азиатски» (тук лицето не бе съобразило, че огромната част от територията на Русия е в Азия),

• ние (двамата с него!) може и да имаме имаме различни мнения за войната, но сме имали (този човек видимо знае какво може да говори от мое име!) «обща идея за мира» – идея, която ни обединявала и ни правела «силни, в името на Всемира» (Sic! – ни повече, ни по-малко от това: в името на Всемира),

• вместо за Украйна трябвало да се говори за «възстановката на “Тайната вечеря”» по време на Олимпиадата във Франция – акт, който бил «истинска морална катастрофа», но въпреки всичко останал недостатъчно сериозно огласен и недостатъчно масово заклеймен; а това вече било «страшно»...

И така нататък.

Междинно уточнение. Въпросното лице е лекар в голям областен град, поради което не е изключено някои от онези, които вече са прочели изреченията дотук (както и тези, които следват), да са му били пациенти.

Нататък дойдоха следните послания – в хронологичен ред:

«Относно войната, въпросът ми към твоята петиция е, защо никъде не повдигаш темата за братски диалог между страните? Това бих подписал. Ще се радвам да обсъдим!» «Аз съм почитател на Тръмп, още отпреди 15 години. Тогава гледах неговото телевизионно предаване “Ти си уволнен”, след което прочетох две негови книги. Ходил съм и в неговия небостъргач в Истанбул. Познавам Йонко Мермерски, който беше негов преводач. Имам добри очаквания от него. Забеляза ли, че повдига темата за диалог с Путин, не за отговор с изолация и агресия. Аз уважавам това!»

«Има вероятност бизнесът с войната да се пренесе в Панама, не на територията на Украйна. Това ще е по-добре за нас.»

И отново:

«Ще ни останат пари да се почерпим.» И в заключение (засега): «Твоята петиция е за изолация и агресия. Това ще задълбочи още повече порочния кръг. Срещу злото, трябва да се бием със силата на доброто. Не изолация и агресия, а желание за конструктивен диалог със страните!»

ВЪПРОС НА ГЕОПОЛИТИКА ИЛИ ВЪПРОС НА МОРАЛ?

С всеки отлетял в небитието ден, с който човечеството се приближава до смяната на обитателя в Белия дом, все повече и повече се множат огласяваните твърдения, според които изходът от агресията на Русия в Украйна ще се реши в съответствие с евентуалните договорености между Доналд Тръмп и Владимир Путин. Пренесени върху плоскостта на настоящата петиция, тези изказвания водят до прагматичния извод: не е необходимо да умуваме над въпроса за подкрепата или неподкрепата на какъвто и да било подобен текст, защото нашето мнение изобщо не би имало никаква стойност. Този «извод» има своята проекция и в изначалната оценка за практически пълното безсмислие на всякаква такава публична активност, както и в периодично задавания ми въпрос:

«Вие сериозно ли мислите, че с петиции могат да бъдат спрени злодействата на Кремъл?»

В други случаи някои буквално отсичат:

«Не е това пътят!»

(А на въпроса: «Кой е пътят?», отговарят с ненарушимо мълчание.)

На този фон в международния ефир все по-силно започва да звучи тезата:

«Големите геополитически играчи ще решат въпроса.»

Какво вещае тази перспектива? Какво поведение ПРЕДопределя тя на другите, на НЕголемите политически играчи? Ролята на неми наблюдатели? Или в най-добрия случай – струпване в театралния миманс?

Така, неусетно се стига до болния въпрос:

«И МОРАЛЪТ НИ ЛИ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПРЕДОПРЕДЕЛЯН ОТ ГОЛЕМИТЕ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ИГРАЧИ? ОТНОВО ТЕ, И САМО ТЕ, ЛИ ТРЯБВА ДА НИ КАЗВАТ КОЕ ТРЯБВА ДА ПРИЕМАМЕ ЗА НРАВСТВЕНО, И КОЕ – ЗА БЕЗНРАВСТВЕНО?»

Случвало се е да припомням едни знаменателни редове от книгата на Ричард Кросман (1907–1974) «Plato Today» (Ню Йорк, 1959) – редове, отнасящи се до учителя на Платон, Сократ. Днес е наложително те да бъдат повтаряни отново и отново:

«Онова, което е имало значение за Платон и има значение за нас, са неговите (на Сократ – бел. моя, И.К.) живот и смърт. В тях той е показал, че е могъл да се намери човек, който се е отнасял толкова страстно към каузата на истината, че я е следвал, независимо от нейните политически или социални последици. Такива хора трябва винаги да съществуват, за да се съхрани цивилизацията. Те са толкова безкомпромисни, че са твърде непрактични – толкова е просто, че мъдреците изглеждат глупаци. Без да обръщат внимание на катастрофалните резултати от своя идеализъм, те търсят истината, дори когато тя може да погуби някаква класа или град, или нация. И ако тяхното пакостничество им бъде посочено, те просто отговарят: “Където нещата се отнасят до истината, компромисът е невъзможен.”»

ВАСИЛ КОЛАРОВ / ИЗ ПРЕДГОВОР КЪМ «АВАНТЮРИТЕ НА РУСКИЯ ЦАРИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ», МОСКВА, 1935 (2)

Доколкото ми е известно, съветската историческа наука е хвърлила недостатъчно светлина върху политиката на експанзия на царското правителство на Балканите през втората половина на миналия век и причините за поражението ѝ. Това призна и покойният М. Н. Покровски, който даде ценни указания за подбора на документите, влезли в настоящия сборник. Въпреки че тези документи обхващат малък исторически отрязък и се отнасят единствено за България, все пак те хвърлят ярка светлина върху цялата политика на царското правителство на Балканите. В същото време те показват какви съкровища се пазят в тайниците на царските архиви, още неизползвани от марксистката историческа наука.

Настоящият сборник има също огромно значение за пълното разясняване на борбата на прогресивните обществени класи в България срещу реакционните и завоевателските домогвания на царското правителство. Най-важният, решаващият етап на тази борба, започнала в първия ден от съществуването на съвременна България и продължила чак до Октомврийската революция, са осемдесетте години, години на бури и най-тежки изпитания за българския народ. Публикуваните документи обхващат именно този исторически период и още веднъж потвърждават правилността – и от гледна точка на международната революция, и от гледна точка на развитието на революционното движение в България – на позицията на непримирима и ожесточена борба, на която българската революционна социалдемокрация (сегашната Българска комунистическа партия) под ръководството на Д. Н. Благоев винаги е стояла по отношение на руския царизъм и русофилското политическо суеверие, усърдно разпространявано от реакционните партии в България.

(...)

Ние с другаря Г. Димитров получихме разрешение от Наркоминдела да прегледаме материалите от царските архиви, отнасящи се до България, с цел публикуване. Настоящият сборник е резултат на това начинание. Другарят П. Павлович, на когото ние поставихме задачата да прегледа архива и да отдели най-ценните документи, извърши голяма по обем детайлна и отговорна работа, която заслужава всякаква похвала. В това всестранно му помагаха отговорните ръководители на архива.

Москва, 15 ноември 1935 г.

В. КОЛАРОВ

ВАСИЛ КОЛАРОВ / ИЗ ПРЕДГОВОР КЪМ «АВАНТЮРИТЕ НА РУСКИЯ ЦАРИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ», МОСКВА, 1935 (1)

Публикуваните в този сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наричаната „освободителна мисия“ на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г. Създаването на „независимо“ българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация – от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България. Ужасяваща, ненадмината по вулгарния си цинизъм картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници. Пожълтялата хартия на тези документи пази забележки на монаршеския молив. Александър III е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройната шайка дипломати и нелегални агенти. Той всичко знаел и всичко одобрявал. Той изпращал лично нему докладващи емисари. Съобщенията за терористични актове и убийства, носещи неприкрити следи от причастност към тях на правителствените агенти, не предизвиквали у него никакво възмущение. „Всемилостивото“ му сърце трогвали само съобщенията за неуспехите и печалната участ на завербуваните от царските агенти българи, върху които се стоварвал юмрукът на страната, отстояваща своята независимост и свобода.

И все пак усилията на Александър III да подчини по един или друг начин България търпели неуспех след неуспех, докато той не бил принуден да признае съществуващото положение на нещата. Мъничкият народ отстоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар. Сбъднали се пророческите думи на Карл Маркс от статиите му по източния въпрос, поместени в „New York Tribüne“ от 1853 г. Ако славянското население на днешна България „достигне някога господство в страната, тогава – пише Маркс – няма съмнение, че същите потребности, както и в Сърбия, ще предизвикат и в неговата среда антируска прогресивна партия, която неизбежно се заражда всеки път, когато някоя част от Турция стане наполовина независима“.

Действително, икономическите и търговските връзки от първите дни на съществуването на младата държава създали и в България силно западофилско течение, на базата на което се образувала прогресивната антируска партия под ръководството на Стамболов. На тази партия се удало да обедини прогресивните сили на народа и да устои победоносно на кроежите и ударите на царското правителство.

САМОПРИЗНАТАТА «НАИВНОСТ» НА ВЛАДИМИР ПУТИН (2)

След последния цитат в предходния фрагмент трябва да си зададем някои важни въпроси. За кого е бил предназначен този твърде пошъл театър? Кой е трябвало да бъде впечатляван с подобни признания, извикващи образа на жалостиво хлипаща озлочестена девица? Това ли е резултатът от обучението във всесилния КГБ (Комитет государственной безопасности Союза Советских Социалистических Республик)? Кога е започнала да се проявява въпросната Путинова «наивност» по отношение на Запада – когато е встъпил на президентския пост, или още в предишните години, когато се е изкачвал по стълбицата на все по-високите и по-високи постове? А и къде е било колективното демократично управленско мнение, докато Владимир Владимирович е играел ролята на «Иванушка Глупакът»?

Някогашният «наивник» обаче продължава да обяснява.

Той «бил уверен», че западните страни ще забележат «отсъствието на идеологическо противостоене» и че след това прозрение ще открият липсата на «основа за конфронтация». Те обаче започнали да поддържат «тероризма и сепаратизма в страната» – нещо, което Путин, «в своята наивност», отново и отново приписвал на «инерцията в мисленето и действията», запазена от предишните времена:

«Ето на, те, които бяха свикнали да се борят със Съветския съюз, просто продължаваха с това си поведение.»

После добавя (неизменно по адрес на Запада):

«Те са считали, че просто трябва малко да се потърпи, и вече ще успеят да доразрушат и Русия. Едва по-късно мен ме споходи осъзнаването на това положение.»

И в добре работещия безличен граматически изказ:

«А първоначалният подход бе твърде наивен.»

В резултат на въпросните «самопризнания» одобрението за руския президент, отчетено през изминалия декември от Изследователския център «Левада», възлиза на 87%. Видимо руската душа обича «наивниците».

САМОПРИЗНАТАТА «НАИВНОСТ» НА ВЛАДИМИР ПУТИН (1)

На 17 декември 2023 г. в рубриката «Споделено» («Поделиться») на Руския бизнес-канал (РБК), се появяват фрагменти от разговор на Владимир Путин с телевизионния водещ Павел Зарубин. В него Путин прави някои интригуващи признания, които заслужават внимание – в това число и във връзка с оценката на тяхната искреност.

Кратка предистория на РБК.

От началото на 2012 г. Федералната антимонополна служба признава на тази медия статута на «федерален канал». В същото време, както може да се предположи, с годините по адрес на РБК започва да се трупат несъмнени подозрения в практикуването на цензура.

Така например, през юни 2014 г., във връзка с въоръжения конфликт в Донецка и Луганска област, Председателят на Независимия профсъюз на миньорите в Украйна, Михаил Волинец, обвинява Русия в дестабилизация на ситуацията в региона чрез доставка на оръжия и изпращане на въоръжени групи. Отбелязва и негативното отношение на миньорите към сепаратистите. В резултат, водещият упреква Михаил Волинец в «ретранслация на украинските средства за масова информация» и прекъсва видеовръзката.

На 27 октомври с.г. украинският външен министър, Павел Климкин, дава интервю за все същия канал. От 20-минутния запис РБК излъчва само около 3 минути, изрязвайки позицията на министъра относно анексията на Крим, войната в Донбас, членството на Украйна в НАТО и пр. Генералният директор на канала, Александър Любимов, заявява, че интервюто съдържало (видите ли!) «много малко неща, които имали смисъл». Sic!

През април 2015 г. въпросният Александър Любимов огласява факта, че в ръководената от него медия съществува «черен списък» с имена на лица, чието участие в осъществяваните предавания е забранено. Както може лесно да се предположи, едно от тези имена е това на Борис Немцов, а причината – неговата критика по адрес на Владимир Путин, към когото отношението трябвало да бъде като към «субект на властта». (Сиреч, не били «допустими никакви лични нападки»!)

През октомври 2022 г. приближеният към властта военен експерт Руслан Пухов заявява преди началото на програмата «Какво значи това» (видимо необмислено), че във войната с Украйна Русия използва ирански безпилотни апарати. В последвалия разговор този въпрос изобщо не се засяга. (Наивно, бихме казали ние днес. Сякаш целият свят вече не е знаел това.)

И така, на 17 декември 2023 г. Владимир Путин решава да даде интервю за РБК. Какво споделя той пред водещия Павел Зарубин? Признава, че – независимо от дългогодишната си работа като офицер от КГБ, независимо от ангажиментите си в областта на външното разузнаване на Съветския съюз, а впоследствие – и като заместник-кмет на Санкт-Петербург, отговарящ за задграничните контакти, независимо от обстоятелството, че за известно време е бил директор на ФСБ (Федералната служба за безопасност), секретар на Съвета за безопасност на Руската федерация и министър-председател, той имал «наивна представа» относно виждането, с което целият свят, и в частност Западът, се отнасяли към осъществяваните в Русия промени. Разбира се, Путин прави уточнението, че въпросната негова наивна представа го е владеела «в началния етап». И доколкото тази фраза носи твърде размити времеви граници, водещият задава уточняващ въпрос: може ли към времето от началните години на новия век г-н Путин да бъде определен като «наивен човек»? На това, сегашният Путин отговаря с типичния за него прийом на безлично оформено в граматическо отношение признание:

«Да, определено, наивността тогава присъстваше.» («Да, определенно, наивность тогда присутствовала.»)

МОРАЛНИЯТ РУБИКОН НА ИЗПИТАНИЕТО

Прастара е мисълта, че човек проявява своята същност в мигове на сериозни изпитания. Хамлетовият въпрос: «Да бъдеш, или да не бъдеш?», е само един от вариантите на най-общите питания от рода на: «Какво да се прави?», «Как да се постъпи?», «Кое е по-малкото зло?», «Каква присъда да се въздаде?»... И така нататък, и така нататък.

Още от 2014 г., след като Русия заграби от Украйна полуостров Крим, мнозина избраха за себе си формулата на перманентното мълчание. Без разлика – мъже или жени, те откриха един спасителен модел в поведението на женското животно, което изчаква търпеливо изхода от битката между мъжкарите, за да се присламчи любвеобвилно към по-силния. В това поведение няма морални аргументи, няма угризения на съвестта. Има непоклатима опора в Природата – щом тя е подпечатала тази практика, значи тя е правилната.

Всяко подобно позоваване обаче крие една фундаментална опасност. Защо? Защото Природата не е олтар, пред който се кади тамян в името на справедливостта. Дали мълчаливците знаят това? И ако го знаят, но продължават да мълчат, дали – вече съзнателно – са избрали като свой живот ЖИВОТА В НЕСПРАВЕДЛИВОСТ?

СЛЕДНОВОГОДИШНО: ЗА МНОЗИНА ОТ НАС, СПОРЕД АРТУР ШОПЕНХАУЕР (3) (Продължение от «СЛЕДНОВОГОДИШНО...» (2))

След последно цитираните от Шопенхауер изречения на Балтасар Грациан-и-Моралес читателят би могъл да остане с впечатлението, че сатиричният текст свършва. В действителност той продължава така:

«Но в същото време шарлатанинът изрезе отново, обещавайки друго и още по-голямо чудо. “Сега – каза той, – аз наистина ще ви предложа ни повече ни по-малко един знаменит великан, до когото титаните, победени от Зевс, не биха посмели и да се покажат. Заедно с това обаче трябва да ви предупредя, че този, който го назове `исполин´, ще си осигури благополучие, тъй като нему той ще осигури големи почести, ще го обсипе с богатства, ще го снабди с хиляди, дори десетки хиляди пиастри доход, а отгоре на всичко – с чинове, длъжности и места. Напротив, тежко на онзи, който не го признае за великан: той не само няма да получи никакви знаци на милосърдие, но дори ще го постигне гръмовито наказание. Гледайте всички!”

Завесата се вдигна и се появи човек, който би се скрил от погледа, ако застанеше до кобилицата за кладенец (...), пигмей във всички отношения, по съществото си и по маниерите си.

“Но какво правите? Защо не крещите? Защо не аплодирате? Вдигнете гласа си, оратори! Пейте, поети! Пишете, гении! Нека викът ви бъде: `Знаменит, необикновен, велик човек!´”

Всички стояха вцепенени и се питаха с поглед един друг: “Какво исполинско има в него? В какво личи героят?”

Но вече тълпата ласкатели започна все по-силно и по-силно да крещи: “Да, да! Исполин, исполин! Първият човек на света! Какъв велик господар е бил този! Какъв храбър пълководец! Какъв отличен магистър е той!”

Веднага върху тях се посипа дъжд от дублони. И започнаха да пишат авторите! И дори не история, а панегирици. Поетите (...) започнаха да си гризат ноктите, за да не изпуснат парчето хляб. И не се намери никой, който да реши да каже противното. Не, всички до един крещяха: “Исполин! Велик, най-великият от всички исполини!” – тъй като всеки се надяваше да получи чин, доходно място. В себе си, в дъното на душата си, те, разбира се, казваха: “Добре, лъжа! Той още не е успял да израсне, той е джудже. Но какво да правя? Опитай се да кажеш какво мислиш и тогава ще видиш какво ще ти се случи. Като постъпвам така, както сега, имам с какво да се облека, да пия и ям, и мога да блесна, да стана велик човек. Нека затова той да бъде каквото и да е; нека, въпреки всичко на света, да бъде исполин.”

Андренио последва течението и също закрещя: “Исполин, исполин, огромен исполин!” И в същия момент върху него се посипаха подаръци и дублони. Тогава той възкликна: “Ето в какво е житейската мъдрост!”

Но Критило стоеше готов да изпадне в ярост. “Ще пукна, ако не кажа” – каза той. “Мълчи – възрази Отрезвителят. И не си навличай гибел. Почакай малко, докато този исполин не ни обърне гръб; и тогава ще видиш как стоят нещата.”

Така и стана. Едва той изигра ролята си на исполин и се оттегли в палатката, когато всички заговориха: “Ама какви простаци бяхме! Та това не беше исполин, а пигмей, в който нямаше нищо и който беше абсолютно нищо.” И хората се питаха един друг как само е могло да се случи това. Критило каза: “Обаче каква разлика има, когато говорят за човека, докато е жив, и как говорят след смъртта му! Как отсъствието променя речта! Голямо е разстоянието между това, което е над главите ни, и това, което е под краката ни!”

Но лъжите на нашия нов Синон още не бяха свършили. Сега той отиде на другата страна и изведе бележити хора, истински исполини, които представяше за джуджета, за хора негодни за нищо, нищожни, дори повече от нищожни. И всички се съгласяваха, при което хората, способни на разсъдък и критика, не можеха и устата си да отворят. Той изведе дори феникс, наричайки го бръмбар. Всички се съгласиха, че това е правилно; с такава атестация фениксът и трябваше да си остане.»

Тук цитатът, приведен от Шопенхауер, свършва.

Споделете тази петиция

Помогнете тази петиция да получи повече подписи

Как да популяризираме една петиция?

• Споделете петицията на стената си във Facebook и в групи, свързани с темата на петицията Ви.
• Свържете се с приятелите си
  1. Напишете съобщение, в което обяснявате защо сте подписали тази петиция, защото хората са по-склонни да я подпишат, ако разберат колко важна е темата.
  2. Копирайте и поставете уеб адреса на петицията във вашето съобщение.
  3. Изпратете съобщението чрез имейл, SMS, Facebook, WhatsApp, Twitter, Skype, Instagram и LinkedIn.