В защита на отец Василий Зографски и на зографското книжовно дело

Поучително видение на игумена Софроний
за душеполезните книги

Следното внушаващо страхопочитание видение ясно показва великата полза и спасение, които произтичат от изучаването на душеполезните книги и по тази причина враждебността, която демоните имат към тях, понеже тези книги разрушават техните уловки и хитрости. Видението било показано преди около сто и петдесет години на един благочестив игумен на Нямцкия манастир, основан от св. Паисий Величковски.
Няколко години след кончината на праведния Паисий строгостта на манастирския живот намаляла, от една страна поради богатството, с което манастирът се сдобил и от друга, поради голямата свобода, която се дала на светските хора да посещават манастира. Някои идвали с целите си семейства и оставали в манастира по два или три месеца през лятото, като прекарвали времето си в различни светски развлечения. Монасите станали немарливи към своето правило и започнали да се грижат за лозята и градините, които принадлежали на манастира.

Един от учениците на св. Паисий, наречен Софроний, който бе игумен, по това време водеше строг духовен живот. Една нощ, като мислеше, че вече е време за богослужение, той излезе от манастирската порта и погледна към външната врата, към мястото, където днес се намира светият извор. Там видя един човек черен на вид и с ужасно телосложение. Той беше облечен като офицер и викаше с висок глас, както правят военните, когато дават команди на войниците си. Очите му бяха кърваво червени и светеха с огнен пламък. Устата му беше като на маймуна и зъбите му стърчаха. Около кръста си беше увил една огромна змия, чиято глава беше увиснала надолу, а езикът и стърчеше като меч. На раменете му имаше нашивки с формата на глави на усойници, а на главата си носеше шапка, от която стърчаха тела на отровни змии, които се увиваха като коси около врата му.
Когато игуменът Софроний видя това, се вкамени от ужас. След като се свести донякъде, попита офицера какво търси в двора на манастира в такъв час.
- Нима не знаеш, че аз съм главнокомандващият тук във вашия манастир? – отвърна черният.
- Ние нямаме войска тук и нашата страна се намира във време на пълен мир – му каза игуменът.
- Тогава узнай – отговори черният, - че аз съм изпратен от невидимите войски на тъмнината и че ние сме тук за да водим война срещу манастирския ред. Когато давате обета си при вашето пострижение, вие ни обявявате невидима война и ни нанасяте много рани с вашите духовни оръжия. Много пъти ние отстъпваме позорно, тъй като пламъкът на вашите молитви ни изгаря. Но сега вече не се боим от вас, особено след като Паисий, вашият игумен, умря. Той ни ужасяваше и ни причиняваше много страдания. Откакто той се върна от Света Гора с шейсет други монаси, аз бях изпратен с шейсет хиляди от нашите войски да го спра. Докато той управляваше манастира, ние не можехме да си отдъхнем. Независимо от всички съблазни, хитрини и уловки, които опитахме срещу него и неговите монаси, ние не постигнахме нищо. Човешкият език не може да опише какви ужасни страдания, трудности и изпитания понасяхме, докато този човек беше тук. Той беше опитен воин и неговите стратегии винаги ни улавяха без да усетим.
Но когато той умря нещата се подобриха малко и ние успяхме да махнем десет хиляди от този фронт и така останахме петдесет хиляди. Когато монасите започнаха за занемаряват реда си и се грижеха повече за своите ниви, постройки и лозя, ние освободихме още десет хиляди поради техните задължения. И останалите четиридесет хиляди продължиха борбата. След няколко години някои от монасите решиха да променят устава на Паисий и монасите се разделиха, а някои напуснаха. Междувременно на светските хора беше разрешено да наемат стаи в манастира, те водеха жените си и ние отпразнувахме нова победа, като намалихме броя на нашата войска с още десет хиляди. По-късно, когато бяха основани училища за малки момчета, битката почти свърши и ние имахме възможност да намалим нашите войски с още десет хиляди, като оставихме само двадесет хиляди тук да се грижат за монасите.
Когато игуменът Софроний чу тези неща, той изстена мислено и попита черния:
- Защо още е необходимо да оставаш в манастира, след като както ти самият признаваш, че монасите са се отказали от своята борба? Каква работа имаш още тук?
И тогава, принуден от Божията сила, грозникът разкри своята тайна:
- Истина е, че вече няма никой, който да се бори срещу нас, тъй като вашата любов е изстинала и вие сте се отдали на светски и земни дела. Но все още има едно нещо в този манастир, което ни тревожи и ни причинява грижи. Това са тези мръсни парцали, имам предвид книгите, дано пропаднат в дън-земя, които имате във вашата библиотека. Ние живеем в ужас и треперим да не би някой от по-младите монаси да ги вземе и да започне да ги чете. Когато започнат да четат тези проклети парцали, те научават за вашата духовна набожност и вашата древна вражда с нас и малките парвенюта започват да се гневят срещу нас. Те научават, че християните едно време - и светските съсловия и духовенството, са се молили неспирно, постигали са, изучавали са и са изповядвали мислите си, бдели са и са живели като чужденци и странници на този свят. И тогава бидейки глупаци, те започват да практикуват тази безсмислица. Освен това те се отнасят към всички писания сериозно. Те крещят и ни ругаят като диви животни; казвам ти, че дори един от тези разгорещени глупаци е достатъчен да ни прогони всички оттук. Те стават толкова безжалостни и безкомпромисни към нас, колкото вашият екзекутиран Водач (Спасителят). Ние сме постигнали мир и съгласие с вас. Но тези ваши наречени духовни книги са постоянен източник на вражда и несъгласие. Защо да не живеем в мир? Защо не четеш моите книги? Не са ли и те духовни? Защото и аз съм дух? Нали така? И аз също вдъхновявам хората да пишат книги. Но стига само един от тези мръсни парцали, които вие наричате пергаменти, да попадне в ръцете на някой несмислен глупак и целият се разгаря наново и ние трябва да бягаме и да започнем борба с вас отново.
Бедният игумен не можеше повече да мълчи и затова запита:
- Какво е най-силното ви оръжие срещу монасите в наше време.
И той му отвърна:
- Най-голямата ни грижа в момента е да държим монасите и монахините далече от техните духовни занятия, особено им пречим да се молят и да четат тези опушени книги. Защо не прекарвате повече време в грижа за градините и лозята си, в ловене на риба и в учене на децата, защо не се отдадете на гостоприемство към всички тези добри хора, които идват през лятото заради чистия въздух и чистата вода? Монасите, които се отдават на такива занимания, биват уловени в нашите мрежи като мухи в паяжина. Докато всичките тези книги не се унищожат или не се разпаднат от старост, ние не ще имаме мир. Те са като стрели в тялото ни.
Едва бе изрекъл тези думи и клепалото заби за утринната служба. Веднага водачът на демонската армия изчезна като дим. Игуменът се вдигна с голяма душевна скръб, поради разкритията, и влезе в църквата. Когато монасите се събраха, той им разказа със сълзи всичко, което беше видял и чул по време на ужасното видение. Тогава той нареди всичките неща да се запишат за доброто на бъдните поколения.

Скоро след 1859 г. княз Куза от омраза към Църквата и всичко църковно започва война. Първата му жертва е Нямцкия манастир, разрушен от неговото насилие. Относно съдбата на манастира в Нямц преп. Паисий Величковски е предсказал следното за своето братство: Когато се отдалечите от вниманието и четенето на отеческите книги, ще отпаднете от Христовия мир и любов, тоест от деянието според Христовите заповеди и ще влезе във вас метеж, смут и безредие, душевно смущение, колебание и униние, ще роптаете един срещу друг и ще осъждате, и когато това се увеличи ще изстине любовта у мнозина (Мат. ХХІV, 12). Но по-добре да се запази макар и у малцина. И ако това ще е така, ще се разпилее скоро и това братство, първо по дух, а след време и телесно”.

Архим. Митрофан “Житие и
писания Молдавскаго старца
Паисия Величковскаго.
Москва 1892г.