Да спасим Метоха към Бачковския манастир в Асеновград

Обичам това място на края на града. Сградите са кацнали върху една скала над смолянския път. Панорамата не е всеобхватна, както горе на високия параклис “Свети Димитър”, но е изключителна. В северна посока е част от града, пред мен са църквите “Свети Георги” и “Света Богородица Благовещение”, на юг се е стрелнала към небето Асеновата крепост. А под нозете ми шуми Чая – и спокойна, и буйна, и шепнеща, и заканително бясна.
Метоха е комплекс от средновековни сгради, в които времето на забравата е показало разрушителните си възможности.
Днес можем да видим само част от великолепието на съграденото от старите майстори. Над всичко се извисява камбанарията, а на северната стена на църквата „Свети Георги Метошки” са непокътнатите икони, за които се говори, че са изписани от Захарий Зограф. Учудващо е, че винаги тази църква, която е към Бачковския манастир е винаги затворена, непристъпна и недостъпна за хората. Сякаш ръководството на Бачковския манастир иска завинаги да се забрави, че дверите на този храм някога са били отворени и са посрещали поклонници и странници от близо и далече.
Немарата е повсеместна . Разрушените етажи на сградите са пленени от храсталаци, треви и насекоми. Няколко деца чоплят по зидовете и стените. Тръгвам да ги разгоня, но се спирам… Може би една намерена старинна монета ще разгори огъня на познанието и от тях след време ще израстне българския археолог Шлиман.
А тук би могла да се развие чудесна база на православната иконопис и дърворезба където да отсядат млади творци и да добиват опит от най-добрите български и чужди жудожници.
Много бих искал този постинг да достигне по някакъв начин до негово преосвещенство енергичния и харизматичен Пловдивски митрополит Николай, до кмета на Асеновград д-р Христо Грудев, до родолюбиви патриоти от града, областта и страната.
И дай, боже, след години този бисер на нашата вяра и определение за принадлежност се въздигне в първоначалното си великолепие и величие.
…………
Едри капки дъжд и бурен вятър прогонват хората от площадчето към града. Гръмотвореца Свети Илия препуска с огнената си каляска из настръхналото небе. По оголените каменни зидове на странноприемницата се стичат струи вода, откъртва се камък, след него втори. Падат в реката и тя ги поема в бързеите , завихря ги във вировете и ги изтласква обли, малки и жалки. И ги понася надалече, към Марица и Беломорието, където се превръщат в безроден и безпаметен пясък на някоя крайбрежна ивица…
Още една частица от Метоха, от нас, от нашата идентичност е загубена…