Българската юридическа общност и българското общество са поставени пред въпроса, дали желаем да дерогираме КЗПЧОС. Нека не приемаме подобна дерогация без аргументи.

Призив към българската юридическа общност   Вярваме, че въпреки обосновано изостреното внимание към проблемите на физическото ни оцеляване и запазването на националното стопанство, други важни въпроси на обществото ни не следва да остават на заден план. Един от тях е опазването на основните права на гражданите и тяхното гарантиране дори в условията на кризи. Особено важен такъв инструмент представлява Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Конвенцията за защита правата на човека е не само правно достижение, което е плод на многовековно развитие на правния ред и ценностите, които той отразява, но е и цивилизационно достижение, което задава стандарти. Тези стандарти поддържат баланса между иманентното качество на властта да използва „груба сила“, за да наложи волята си, респективно, за да постигне определена цел, от една страна, а от друга - основните права и свободи на всеки отделен индивид или социално и правно образувание. Тези права и свободи са преминали през многовековното развитие на правото, като за тяхното установяване и гарантиране са се водели не малко битки – на полето на правото, на действително бойно поле или на политическата сцена в Европа от Ренесанса и Просвещението до днес. Може би поради смутното време, в което живеем, някак си в последните дни сякаш се пропусна искането на министъра на правосъдието за дерогация на Конвенцията, като аргументът, който се изтъква, е чл. 15 от Конвенцията, предвиждащ възможност за държавите едностранно да дерогират някое от своите материалноправни задължения по Конвенцията при определени изключителни обстоятелства. Въпреки това чл. 15 от Конвенцията е от значение за цялостното прилагане на последната, тъй като този текст се подчинява на специален режим на гаранции, който може да се контролира от Европейския съд за правата на човека жалби, подадени до него. Този механизъм подсказва идеята, че доколкото с акта на дерогиране на определени задължения на държавата контролът за нарушаване на правата става доста затруднен, то трябва да се прецени и определи уместността на определени мерки за дерогация, след като се установи или признае извънредно положение, което е въпрос на фактическа преценка. Тук е мястото да се спомене, че подобен контрол от международен съд винаги ще търпи критиката, че преоценява от дистанцията на времето решения и мерки, които са взети в кризисна ситуация. Дерогацията[1] е инструмент, който до момента държавите са ползвали пестеливо, като дори след световни трагедии са намирани гъвкави начини за спазване на стандартите на Конвенцията и тяхното приспособяване за постигане на определените цели за справяне със заплахата. Тук се поставя въпросът за баланса на основните свободи, които могат да бъдат осъществени по-ефикасно чрез ефективна политическа демокрация, от една страна, а от друга, чрез общо разбиране и спазване на правата на човека, от които зависят. В случая се открояват два проблема, които могат да бъдат формулирани по следния начин: 1. Налице ли е „извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“ по смисъла на чл. 15 от Конвенцията, който да изискват подобни действия от Република България? 2. Дори да дерогираме някои правила на Конвенцията, то Конституцията гарантира абсолютно същите стандарти, поради което фокусът трябва да се постави върху проблема за целите, мерките и пропорционалното ограничение на правата. Първият въпрос предполага професионална дискусия, но е редно да се посочи, че какво представлява „извънредно положение“, е в правомощията на Съда, което изисква деликатна преценка дали съответната държава е действала добросъвестно. В практиката на Съда е изведена следната дефиниция – понятието „друго извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията“ е достатъчно ясно, то се отнася за изключителна криза или опасност, която засяга цялото население и представлява заплаха за организирания живот на обществото, което е формирало държавата. Тук е уместно да се посочи още една характеристика на извънредното положение – кризата или опасността трябва да е изключителна, при което обичайните мерки или ограничения, разрешени от Конвенцията на съответната държава за поддържане на общата сигурност, здраве и ред, са напълно недостатъчни. Необходимо е да се подчертае, че и без обявяване на извънредно положение в текстовете на Конвенцията при уреждането на отделните права са предвидени и ограничения, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество, преследващи легитимна цел, например ограничения в интерес на националната и обществената сигурност, на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита и морала или на правата и свободите на другите, както и за защита на общественото здраве. Поне до момента, няма смислен аргумент за това кой от инструментите по Конвенцията ограничава властите да предприемат мерки за защита на общественото здраве. Следователно, считаме, че изобщо не е необходимо да ползваме инструмента по чл. 15 от Конвенцията. Необходимо е държавната власт да ползва гъвкаво възможностите, дадени от Конвенцията, но и да гарантира спазването на основните човешки и граждански права. Необходимо е освен това да се посочи, че и в двата варианта държавата ни не е денонсирала Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и независимо от положението, в което светът се намира, съдебният контрол върху мерките на правителството, и контролът на Европейския съд за правата на човека върху действията на властите в България, няма как да бъде изключен. Фокусът на втория въпрос всъщност се крепи на баланса между целите и мерките, от една страна, и ограниченията на правата, от друга страна. Няма спор, че при създалата се световна здравна криза мерки трябва да се вземат. По отношение на целта, последната е законодателно формулирана в чл. 1 от Закона за мерките по време на извънредното положение, обявено с решение от 13 март 2020 г. на Народното събрание – предпазване от епидемията от новопоявилия се вирус. Законът обаче трябва да постави акцент върху мерките. В разпоредбите на закона са предвидени конкретни мерки за постигане на заложената цел, макар и на място което е нетипично – в преходните и заключителните разпоредби. Част от тези мерки имплицитно съдържат в себе си ограничаване на права, което е разбираемо. Неразбираема е обаче възможността, предвидена в чл. 2 от Закона, че министърът на здравеопазването освен по Закона за здравето може да въвежда и други временни мерки и ограничения, определени в закон. Ако се спазват стандартите по Конвенцията, а и общите постановки на принципите на  правова държава, не може да има неясни и бланкетни норми, които да въвеждат по усмотрение на държавен орган мерки, свързани с ограничаване на права на гражданите. Би могло да се предполага, че това притеснява държавата с оглед правилата на Конвенцията, но трябва да се запитаме дали при извънредно положение, чл. 4 от собствената ни Конституция ще бъде дерогиран. Дори при извънредно положение, което изисква оперативност на решенията, правилата на правовата държава продължават да се прилагат. Тук е мястото да се изтъкне казаното по-горе, че нито една от „старите“ демокрации до момента не е ползвала чл. 15 от Конвенцията при създалото се положение, вероятно защото е налице добре изработена нормативна база, която съответства на националните им конституции и стандартите, заложени в Конвенцията, и е така изработена, че да е достатъчно гъвкава и да балансира изискванията за ограничения и оперативност със спазването и гаранциите по отношение основните права. Друг акцент на законодателството трябва да бъде върху обекта на ограниченията. Трябва да е ясно кое или кои права се ограничават, съответно в каква степен, за да може да се направи преценка за съразмерността на ограничението с оглед мерките и в крайна сметка, дали същото действително преследва заложената цел. Идентично е разбирането и по чл. 15 от Конвенцията, че права се дерогират до такава степен, до която може да бъде ограничено нормалното им действие, което трябва да е пропорционално на характера на съществуващото извънредно положение. Тоест, действията трябва да са строго необходимите, което обаче в трайната практика на Съда в Страсбург изисква обосновка от страна на държавите. В настоящият случай по тълкувателен път трудно може да се изведе кои права конкретно и в каква степен са ограничени – което е в противоречие с Конвенцията и Конституцията. С оглед оставената бланкетна възможност за предвиждане и на други мерки, макар и предвидени в закон, преценката за пропорционалност също така е сериозно затруднена. Тук е мястото да се постави и проблемът дали не е по-разумно министърът на правосъдието, съответно на външните работи да се откаже от използването на инструмента по чл. 15 от Конвенцията, за да гарантира функционирането на една наистина правова държава, като вместо това се впрегнат още институционални усилия от всички власти, за да се подготвят проектите на всички техни актове по начин, който да изключва неясноти относно правата на гражданите. Апелираме освен това да не се правят опити под прикритието на извънредното положение да се вземат мерки с траен характер, които не са обсъдени с достатъчна задълбоченост, и за които е трудно да се проведе обществен дебат в пълен обем.    [1] Понастоящем нито една от устойчивите, т. нар. „стари“ демокрации не е заявила дерогация по чл. 15 от Конвенцията, въпреки наличието на множество случай на болни и починали на актуалната инфекция COVID-19.

Група съдии    Свържете се с автора на петицията