ПРОТИВ ЗАБРАНАТА ЗА ПУШЕНЕ НА ОБЩЕСТВЕНИ МЕСТА

http://liternet.bg/publish11/p_antov/tabac-totalitarismus.htm
ТЮТЮНОПУШЕНЕ ИЛИ НЕОТОТАЛИТАРИЗЪМ, ИЗБЕРЕТЕ САМИ

Пламен Антов

web

Тази статия беше написана преди около година по конкретен повод (за който става дума в самия текст) и беше публикувана във в. “Култура” (№ 11 от 2011 г.). Настоящата препубликация е наложена от друг конкретен повод - дебатът по повод законопроекта за пълна забрана на тютюнопушенето на обществени места, който управляващите се готвят да задействат от 1 юни.

Статията поставя проблема в една по-различна перспектива, която смятам за истински важната. В нея става дума не за интересите на ресторантьорския бизнес, а за ценности.

П.А.



Понеже ми омръзна да ме питат защо тъй активно подкрепям каузата на пушачите, след като никога не съм бил такъв, нека да обясня: тук изобщо не става дума за пушачите; става дума за свободата. И в крайна сметка по най-егоистичен начин става дума за собствената ми свобода и собственото ми достойнство.

Става дума за фундаментални ценности; за най-фундаменталните от тях - свободата и изборът. За това, че някаква абстрактна и аморфна институция си присвоява правото да ми натрапва решения, които са изцяло в сферите на личния ми избор, при това го прави, без дори да поиска мнението ми, без да позволи обсъждане, поставяйки ме в позицията на дебил, който не е в състояние да поеме отговорност за себе си, а тя - Институцията - най-добре може да прави това (разбира се, с най-добри намерения и за собственото ми добро). Да ми “спуска” решенията си “отгоре” чрез поредната новинарска емисия, във вид на поредната забрана, оповестена с обидна небрежност някак между другото, заедно с поредното вдигане на поредната цена и поредното убийство на поредната мутра. (И медийният слугинаж тутакси ще хукне, още на следващия ден, да си “пълни емисиите” с проникновени “разследвания” дали еди-кое си павилионче в еди-кой си квартал спазва забраната.)

Тази еднопосочност на контакта се възпроизвежда по добре отработени механизми и на други равнища. Например във вид на списък, който просто трябва да подпиша в уверение на това, че съм уведомен за отнемането на поредното ми право (реално или абстрактно, това е без значение), каквато е практиката в институцията, в която работя (а предполагам, че това е всеобща практика).

Да, може би щях да подпиша при наличие на диалог, при положение че бе поискано мнението ми, че някой се потрудеше да ми изтъкне аргументите си. Че единственият аргумент не се изчерпва с това тъй добре познато “нареждане отгоре”; та дори това “отгоре” този път да е в Брюксел. И още нещо много важно - при условие че на пушачите им се отдели подходящо място в сградата за пушене, но без да бъде целенасочено унижавано тяхното достойнство по онзи перфидно-дебелашки начин, по който това става в прекрасния нов свят отвъд Атлантика, а за съжаление, и вече отсам (всички сме виждали стъклените аквариуми по аерогарите). Просто нормална, обективна равнопоставеност, предполагаща тъкмо правото на избор.

Впрочем чел съм добре аргументирани становащи на сериозни здравни специалисти за силната преувеличеност на вредата от тютюна (във всеки случай не по-голяма от тази на автомобилните изпражнения за онзи, който живее на Орлов мост например). Това просто е част от новата митология. Всяко статукво се нуждае от консолидиращата фигура на врага, върху която да основе идеологията си. В процеса на производство и демонизиране на този образ по един неизбежен начин фанатизмът постепенно измества основанията на здравия разум. И понеже новото ценностно статукво фетишизира тъкмо фигурите на традиционния Враг, на “другия”, на различния в един външен етно-културен и биологически план, то не остават много възможни опции1.

Но не тютюнопушенето е важно в случая; самò по себе си то нито е обект на защита от моя страна, нито на укор, доколкото е нещо изцяло в сферите на личната воля, въпрос на избор. По-скоро ме притеснява официализирането на една ценностна система, в която здравето се поставя по-горе от свободата и от правото на избор. (Една не особено оригинална реплика тук би могла да звучи така: ако Ботев и Че Гевара си бяха пазили здравето...; или ако Достоевски и Бодлер...; дори Чърчил, самата икона на дясното...) Колкото и да е важно здравето, все пак има ценности, които би трябвало да са по-важни, доколкото са способни да го осмислят, както виното осмисля каната, в която е налято. Ония, дето са преизпълнени с грижи по опазване на скъпоценното си здраве, едва ли са много наясно какво да правят с него, прекарвайки дните си в някакви вмирисани на пот фитнес-зали в трупане на месо... Впрочем да припомням ли, че всички тоталитарни идеологии от първата половина на ХХ век започват тъкмо с култ към спорта, към здравото тяло и мускулатурата, с червендалест оптимизъм и ненавист към декадентските изблици на Духа... (Лявата икона Алън Гинсбърг го е казал по най-радикалния начин: “Нито едно правителство не може да владее дрогирания мозък”.)

Проблемът с тютюнопушенето е само поредният симптом на един брутален неототалитаризъм, който активира най-мрачните спомени от ХХ век: сталинизмът, хитлеризмът, маккартизмът. В изследванията си върху тоталитарните практики различни автори обособяват различен брой и не винаги съвпадащи си характеристики на тоталитаризма. Но основополагащият белег е хипертрофията на Държавата като свръхинституция, на тази “колективна личност”, както я нарича Хегел - когато все по-големи територии от всекидневния, частния живот започват да попадат в сферите на държавната регламентация, на позволяваното и предписваното от нея, като разликата между позволеното и предписаното клони към нула.

Впрочем голяма част от нюансите в тези определения вече са неактуални, имат само исторически смисъл. Тоталитаризмът също мутира, заедно с всички форми на обществения живот през последния половин век. Далеч съм от мисълта да подценявам личния принос на родните правителства в старанието им за редукция на личните свободи, но вече определено не става дума за национални държави, а за бюрократични свръхобразувания като Европейския съюз, който с непрестанните си изблици на склеротичен маразъм успешно върви по стъпките на САЩ, зачертавайки с лека ръка великото духовно наследство на Европа. Или - точно обратното: възобновявайки неговата опака, тъмна страна.

Когато Троцки иска да аргументира диктатурата на пролетариата, той прибягва до една дълбоко логична софистика. Една политическа система, твърди той, трябва да се оценява не “отвън”, а само според собствените й принципи и ценности. След като новата пролетарска държава отхвърля изобщо принципите на демокрацията, тя не може да бъде обвинена, че ги нарушава. Но такива обвинения с пълно основание могат да се отправят към самата западна демокрация. Всяко “външно” събитие не може да се интерпретира единствено от прагматични позиции, защото неизбежно се полага в контекста на система от ценности, които го легитимират и сами са легитимирани чрез него. Тъкмо този ценностен контекст придава същностна различност на събития, които на равнището на прагматичната си емпирика клонят към идентичност (например бомбата над Хирошима като прагматичен “отговор” на Пърл Харбър; агресиите на НАТО в Сърбия или Ирак като прагматичен отговор на нечии идентични действия). Тези действия могат да бъдат такъв “отговор” само в плана на прагматичното и на “външната”, събитийната си прилика. Но тази прилика крие под повърхността си дълбинно различие. Различие в рамките на един идентитет, който атакува тъкмо аргумента за различност. (Добре известната апория за “вродения недъг” на демокрацията; за това, че тя може да се защити само използвайки методите на противника, но с това - самоотричайки се.)

Впрочем оповестяването на поредната репресия над пушачите по случайност съвпадна с теоретичните ми занимания с произхода и кумулациите на тоталитарните практики на ХХ век. И сигурно това бе някаква причина да му обърна такова внимание.

Примерът, който ще си позволя, сигурно изглежда драстичен. Но тъкмо това ще открои по-ясно централната логика на казуса, който се опитвам да разисквам.

Никога не успях да приема основанието защо е забранена една такава несъмнено налудна (и въпреки това скучновата), но общо взето безобидна книга като “Main Kampf”. Ясно е, че мощта си германският нацизъм най-малко дължи на това съчинение (идеите, както е известно, съвсем не са най-силната му страна). Несъмнено логиката на тази забрана лежи в сферите на практическото - да блокира възможностите за възраждане на тази идеология; но още повече тя има символичен характер - знак, че съвременното общество не приема проповядваните в книгата ценности, както и личността на самия автор. Но жестът има още едно равнище на символност, активиращо сложното отношение между тъждество и различие. Той буквално възпроизвежда същите мрачни практики, които отрича, доколкото забраната на книги и идеи е диференциален белег тъкмо на националсоциализма.

Но казусът съдържа един аспект, който го прави категорично неприемлив. Става дума за равнището на рефлексия. Подобни забрани днес активират и други исторически асоциации - например с обичайната до преди 20 години практика да се громи “вредното” учение на Фройд без някой да е виждал негово съчинение, по преразкази от втора и трета ръка, но главно по презумпция. Или да се клейми “Архипелаг Гулаг” по същия “априорен” начин.

Моите теоретико-исторически, култур-философски занимания с проблема ме поставяха в твърде некомфортно положение - на идентитет със самия обект на проучване: ако непременно исках да получа информация от “първа ръка”, от самия документ, трябваше да започна издирвания на книгата по разни нелегални канали, с което тутакси бих попаднал под етикета “неофашист”. Проблемът е там, че в ситуацията на хипертрофирала “политическа коректност” - във всичките разнообразни смисли, наложили израза като днешното репрезентативно клише - се елиминара самият критически дискурс, той се деградира и изчезва в първичните сфери на наивно-сантименталното, на буквалното и прагматичното.

В крайна сметка, става дума не за идеологията на националсоциализма, а за равнището на собственото ни мислене - доколко то е критическо или наивно.

Забраните със сигурност са имали основание в епохата, когато са били наложени, т.е. непосредствено след края на войната, когато и емоционалният фактор е бил все още много силен, а и практическият, доколкото все още е била налице реална опасност от възраждане на доктрината. Но днес, повече от половин столетие по-късно, в един коренно различен свят, в епохата на “Ал-Кайда”, забраната е по-скоро анахронизъм, тя само героизира и митологизира обекта си. Отдавна идеологията на националсоциализма се чете преди всичко като част от идейния опит на западната цивилизация - форма на логичното разгръщане и ескалация на основните принципи на самия Просвещенски проект, заедно с тези на фашизма, комунизма и американизма (който Хайдегер притуря към първите две). Неговата идеология е обект на критическо, т.е. научно изследване, което ни помага по-добре да проумеем света, в който днес живеем. И ако някой все още се пита каква е връзката между “Main Kampf” и тютюнопушенето - точно тази е връзката и тя е съвсем пряка. Винаги е налице реална опасност от размиване на границата, когато някой си присвои правото да преценява от “мое” име какво ще ми е “полезно” да чета или пък какво ще навреди на духовното ми здраве. В такива случаи винаги възниква верига от сближавания, която би ни отвела твърде далеч: щом забраняваме “Main Kampf”, защо тогава да не забраним съчиненията на Сталин? Но забраним ли Сталин, с още по-голямо основание трябва да забраним и Ленин. А от Ленин връзката към Маркс е съвсем пряка - да забраним и него! Но още по-пряка е тя между Маркс и Хегел - затова и “Философия на правото” в списъка!... Впрочем (както доста отдавна е забелязал Попър) тази логика ще ни отведе буквално до Платон. И в списъка би влязла цялата интелектуална конституция на западната цивилизация.

Тъкмо този е логичният резултат, когато едно наивно, бюрократично, некритическо мислене се захване да съди парадигмата на идеите от собствените си “прагматични” позиции и съображения. Със сигурност е съмнително дали тъкмо интелектуалците, хората на идеите, биха били най-добрите държавници - нещо, което много утопии са прогласявали. Но това, което не подлежи на съмнение, е ефектът на обратния вариант - когато държавниците-бюрократи (а в епохата на модерността те са предимно такива и Брюксел е перфектният пример) се заемат да боравят с материята на идеите, като я напъхват в квадратните калъпи, формиращи свръхпрагматичните им представи за света. (Плъзгайки се по повърхността на нещата, по тяхната видимост и привидност, без да може да схване дълбинната им същност, този тип мислене например с лека ръка обявява Хайдегер за привърженик на националсоциализма и спира дотук, без да е в състояние да схване основанията на Хайдегеровия националсоциализъм, техния дълбоко метафизичен характер, положеността им в ядрената логика на собствената му философска система. Основания, които са твърде далеч от профанната плоскост на реал-политическото.2)

...Но комай и ние отидохме малко далеч. Всичко тръгна от едно поредно съобщение в “По света и у нас” за поредната оповестена репресия върху “тютюневите изделия” - скриването им от витрините в тайни, полуконспиративни продавници. Но този път и още нещо - официално въвеждане на цензура и в киното. Цигарата ще бъде прогонена от екрана (или ако можем да градим догадки на базата на челния американски опит, запалването й ще се допуска само с възпитателна цел, т.е. неизменно придружавано от грозно, силно шаржирано кашляне и/или от стандартната реплика на положителния герой: “Какво!!! Искаш да се самоубиеш ли!”). И това се прокламира с една ужасяваща сериозност, свидетелстваща за абсолютната неспособност на “законодателя” да схване целия абсурд на положението, зловещия му хумор. Какво е това, ако не възраждане на маккартизма в най-примитивния му вид, когато комисии от импотентни цензори старателно мерят колко секунди трае всяка целувка на екрана и режат онова, което стърчи извън позволеното.

Възраждането на една отдавнашна практика в прекрасния нов свят отвъд Атлантика - свят, който би бил все по-весел, ако не ставаше все по-ужасяващ.

Едва ли вече някой, освен най-безнадеждните наивници, вярва в баснята за Америка като място на свободата. Но в този глобализиран свят това все по-малко е проблем само на американците.

Лично аз обаче все таях наивни надежди, че - въпреки глобализма - ние, европейците, имаме малко повече здрав разум и културна памет, за да можем да схванем разликата между рекламен спот и произведение на изкуството. Разбира се, всички знаем, че Холивуд обикновено не “произвежда” изкуство, а “комерсиален продукт”, който покрай търговските си функции трябва да обслужва и официозната идеология, напълно според безсмъртния призив на Ленин. Ако Холивуд винаги е бил най-добрият ученик на Ленин, причина за това е тъкмо прагматичният подход към киното за сметка на разбирането му като изкуство, т.е. като сфера, лишена от полезност, както гласи едно добре известно класическо определение. Педагогическият проект на Просвещението, минал през ред ужасяващо-величави и трагични форми на инструменталното, постига собствената си пародия.

Все пак ще си спестя тук неудобството да разисквам разликата между художествено произведение и рекламно, идеологическо или възпитателно мероприятие. Но няма как да не отбележа простия факт, че в едно художествено произведение запалването на цигара дори да не е непосредствено “о-цел-остено” от конкретната психологическа ситуация, е същностно уместен акт, доколкото то е неизбежно “о-цел-остено” чрез самата презумпция за безцелност на изкуството.

Нямаше как да не се стигне дотук в хоризонта на една ценностна система, свикнала да гледа на всичко през механизмите на пазара. След като статутът на художествената творба почти напълно бе вкаран в логиката на пазара, бе въпрос само на време на нея да бъде погледното просто като на рекламен спот. Но все още ми се иска да вярвам, че поне у нас, в Европа, хуманистичният разум не е окончателно деградирал в сферите на инструменталното. Че все още има хора, които вярват на Кант, че изкуството е автономна територия на индивидуалната свобода, паралелна и алтернативна на политическото. Че то все пак е повече изкуство, отколкото средство за възпитание на масите.



* * *

Ще си позволя да завърша с едно много лично и затова може би неуместно патетично признание: все по-неуютен ми става света, в който ми налагат да живея. И все по-наивни ми се струват свръхсериозните усилия на многобройни усвоители на средства по разни щедро финансирани “проекти” (финансирани най-често от същото това кафкианско място - Брюксел) да ме плашат с “практиките” на комунизма.

Отдавна не от комунизма ме е страх, нито от фашизма; не от миналото. Страх ме е от демократичното бъдеще. Тъкмо защото в него все по-ясно разпознавам чертите на същото това минало.

(Защо тези езоповски езици, дами и господа?)

Тютюнопушене или неототалитаризъм - изборът винаги ни принадлежи, той не може да бъде отменен “отгоре”. Та дори това “горе” да е самият Брюксел.





БЕЛЕЖКИ

1. На едно друго равнище, в антропологичен план, фигурата на Врага в режим на “политическа коректност” парадоксално се интериоризира, като в радикалния вариант тя се полага в самата сърцевина на “своето”, на “същото” - в образа на крайния “свой”, на онзи, който по някакъв, дори минимален начин, си позволява да постави под съмнение идеализацията на “другия”, т.е. крайностите на самата официозна идеология... Това несъмнено е друга тема. Но и не съвсем, доколкото тя разкрива сериозния риск коментари като настоящия да бъдат лесно отпратени в пейоративния жанр на “войнстващия” национализъм, екстремизъм и т.н., като се пренебрегне тъкмо това, на което те най-много държат - тяхната критическа рефлексивност... Тъкмо за това ще стане дума по-нататък. [обратно]

2. С това, разбира се, не ратувам за снемане на чисто моралните ангажименти от метафизичните конструкции на света. Ако призовавам за нещо, то е за едно по-внимателно боравене с моралното - то, както е известно, е доста плъзгава материя и това лесно изкушава към злоупотреби. [обратно]
© Пламен Антов