Връщане на казармата в България

Моето начално военно обучение (НВО) в училище беше на по-високо ниво, отколкото обучението, с което (доколкото!) ни занимаваха в казармата. Е, в казармата аз бях метеоролог, бях радиосондист и изчислител - ВОС 53 (изчислявах данните в метеорологичните бюлетини, необходими за стрелбата на артилеристите). Моето обучение беше по-различно от това на редовия войник. Но чисто военната част беше пълна пародия. Твърде малко стрелби, малък брой наряди (около 35 за година и половина). Добре, че се сдуших с хора, с които тренирахме фитнес (доколкото уредите го позволяваха) и бойни изкуства.

Аз четях книги, списания и вестници в библиотеките в поделенията. Това, да четеш нещо, също убива времето, прекарано на място, което не харесваш, и сред хора, които не харесваш. Освен съня, разбира се.

Имам няколко човека, добри мои приятели, които нямаше да познавам, ако не се бяхме срещнали във военните поделения, на полигона и във военните болници. В казармата (1995-1996 г.) най-противното нещо за мен беше да се бръсна по три пъти на денонощие, понякога - и по четири пъти. След като излязох оттам брадясах като муджахидин. Момчетата от моя взвод едва ме познаха, когато се видяхме "в цивилизацията"!

Но част от "войниците", с които служехме заедно, не бих искал да ги виждам даже и на снимка! Не мисля, че бих могъл да разчитам на повечето от тях в случай, че ни се наложи да воюваме рамо до рамо. Те и сами не могат да разчитат на себе си. Вероятно ще дезертират при първия удобен момент. Ако не го направят, ще полудеят.

Казармата е повод за безкрайни разкази на преминалите през нея. Въпросът е обаче дали това е достатъчно оправдание, за да я има.