ДОЛУ РУСКИТЕ РЪЦЕ ОТ УКРАЙНА!

САМОПРИЗНАТАТА «НАИВНОСТ» НА ВЛАДИМИР ПУТИН (2)

След последния цитат в предходния фрагмент трябва да си зададем някои важни въпроси. За кого е бил предназначен този твърде пошъл театър? Кой е трябвало да бъде впечатляван с подобни признания, извикващи образа на жалостиво хлипаща озлочестена девица? Това ли е резултатът от обучението във всесилния КГБ (Комитет государственной безопасности Союза Советских Социалистических Республик)? Кога е започнала да се проявява въпросната Путинова «наивност» по отношение на Запада – когато е встъпил на президентския пост, или още в предишните години, когато се е изкачвал по стълбицата на все по-високите и по-високи постове? А и къде е било колективното демократично управленско мнение, докато Владимир Владимирович е играел ролята на «Иванушка Глупакът»?

Някогашният «наивник» обаче продължава да обяснява.

Той «бил уверен», че западните страни ще забележат «отсъствието на идеологическо противостоене» и че след това прозрение ще открият липсата на «основа за конфронтация». Те обаче започнали да поддържат «тероризма и сепаратизма в страната» – нещо, което Путин, «в своята наивност», отново и отново приписвал на «инерцията в мисленето и действията», запазена от предишните времена:

«Ето на, те, които бяха свикнали да се борят със Съветския съюз, просто продължаваха с това си поведение.»

После добавя (неизменно по адрес на Запада):

«Те са считали, че просто трябва малко да се потърпи, и вече ще успеят да доразрушат и Русия. Едва по-късно мен ме споходи осъзнаването на това положение.»

И в добре работещия безличен граматически изказ:

«А първоначалният подход бе твърде наивен.»

В резултат на въпросните «самопризнания» одобрението за руския президент, отчетено през изминалия декември от Изследователския център «Левада», възлиза на 87%. Видимо руската душа обича «наивниците».

САМОПРИЗНАТАТА «НАИВНОСТ» НА ВЛАДИМИР ПУТИН (1)

На 17 декември 2023 г. в рубриката «Споделено» («Поделиться») на Руския бизнес-канал (РБК), се появяват фрагменти от разговор на Владимир Путин с телевизионния водещ Павел Зарубин. В него Путин прави някои интригуващи признания, които заслужават внимание – в това число и във връзка с оценката на тяхната искреност.

Кратка предистория на РБК.

От началото на 2012 г. Федералната антимонополна служба признава на тази медия статута на «федерален канал». В същото време, както може да се предположи, с годините по адрес на РБК започва да се трупат несъмнени подозрения в практикуването на цензура.

Така например, през юни 2014 г., във връзка с въоръжения конфликт в Донецка и Луганска област, Председателят на Независимия профсъюз на миньорите в Украйна, Михаил Волинец, обвинява Русия в дестабилизация на ситуацията в региона чрез доставка на оръжия и изпращане на въоръжени групи. Отбелязва и негативното отношение на миньорите към сепаратистите. В резултат, водещият упреква Михаил Волинец в «ретранслация на украинските средства за масова информация» и прекъсва видеовръзката.

На 27 октомври с.г. украинският външен министър, Павел Климкин, дава интервю за все същия канал. От 20-минутния запис РБК излъчва само около 3 минути, изрязвайки позицията на министъра относно анексията на Крим, войната в Донбас, членството на Украйна в НАТО и пр. Генералният директор на канала, Александър Любимов, заявява, че интервюто съдържало (видите ли!) «много малко неща, които имали смисъл». Sic!

През април 2015 г. въпросният Александър Любимов огласява факта, че в ръководената от него медия съществува «черен списък» с имена на лица, чието участие в осъществяваните предавания е забранено. Както може лесно да се предположи, едно от тези имена е това на Борис Немцов, а причината – неговата критика по адрес на Владимир Путин, към когото отношението трябвало да бъде като към «субект на властта». (Сиреч, не били «допустими никакви лични нападки»!)

През октомври 2022 г. приближеният към властта военен експерт Руслан Пухов заявява преди началото на програмата «Какво значи това» (видимо необмислено), че във войната с Украйна Русия използва ирански безпилотни апарати. В последвалия разговор този въпрос изобщо не се засяга. (Наивно, бихме казали ние днес. Сякаш целият свят вече не е знаел това.)

И така, на 17 декември 2023 г. Владимир Путин решава да даде интервю за РБК. Какво споделя той пред водещия Павел Зарубин? Признава, че – независимо от дългогодишната си работа като офицер от КГБ, независимо от ангажиментите си в областта на външното разузнаване на Съветския съюз, а впоследствие – и като заместник-кмет на Санкт-Петербург, отговарящ за задграничните контакти, независимо от обстоятелството, че за известно време е бил директор на ФСБ (Федералната служба за безопасност), секретар на Съвета за безопасност на Руската федерация и министър-председател, той имал «наивна представа» относно виждането, с което целият свят, и в частност Западът, се отнасяли към осъществяваните в Русия промени. Разбира се, Путин прави уточнението, че въпросната негова наивна представа го е владеела «в началния етап». И доколкото тази фраза носи твърде размити времеви граници, водещият задава уточняващ въпрос: може ли към времето от началните години на новия век г-н Путин да бъде определен като «наивен човек»? На това, сегашният Путин отговаря с типичния за него прийом на безлично оформено в граматическо отношение признание:

«Да, определено, наивността тогава присъстваше.» («Да, определенно, наивность тогда присутствовала.»)

МОРАЛНИЯТ РУБИКОН НА ИЗПИТАНИЕТО

Прастара е мисълта, че човек проявява своята същност в мигове на сериозни изпитания. Хамлетовият въпрос: «Да бъдеш, или да не бъдеш?», е само един от вариантите на най-общите питания от рода на: «Какво да се прави?», «Как да се постъпи?», «Кое е по-малкото зло?», «Каква присъда да се въздаде?»... И така нататък, и така нататък.

Още от 2014 г., след като Русия заграби от Украйна полуостров Крим, мнозина избраха за себе си формулата на перманентното мълчание. Без разлика – мъже или жени, те откриха един спасителен модел в поведението на женското животно, което изчаква търпеливо изхода от битката между мъжкарите, за да се присламчи любвеобвилно към по-силния. В това поведение няма морални аргументи, няма угризения на съвестта. Има непоклатима опора в Природата – щом тя е подпечатала тази практика, значи тя е правилната.

Всяко подобно позоваване обаче крие една фундаментална опасност. Защо? Защото Природата не е олтар, пред който се кади тамян в името на справедливостта. Дали мълчаливците знаят това? И ако го знаят, но продължават да мълчат, дали – вече съзнателно – са избрали като свой живот ЖИВОТА В НЕСПРАВЕДЛИВОСТ?

СЛЕДНОВОГОДИШНО: ЗА МНОЗИНА ОТ НАС, СПОРЕД АРТУР ШОПЕНХАУЕР (3) (Продължение от «СЛЕДНОВОГОДИШНО...» (2))

След последно цитираните от Шопенхауер изречения на Балтасар Грациан-и-Моралес читателят би могъл да остане с впечатлението, че сатиричният текст свършва. В действителност той продължава така:

«Но в същото време шарлатанинът изрезе отново, обещавайки друго и още по-голямо чудо. “Сега – каза той, – аз наистина ще ви предложа ни повече ни по-малко един знаменит великан, до когото титаните, победени от Зевс, не биха посмели и да се покажат. Заедно с това обаче трябва да ви предупредя, че този, който го назове `исполин´, ще си осигури благополучие, тъй като нему той ще осигури големи почести, ще го обсипе с богатства, ще го снабди с хиляди, дори десетки хиляди пиастри доход, а отгоре на всичко – с чинове, длъжности и места. Напротив, тежко на онзи, който не го признае за великан: той не само няма да получи никакви знаци на милосърдие, но дори ще го постигне гръмовито наказание. Гледайте всички!”

Завесата се вдигна и се появи човек, който би се скрил от погледа, ако застанеше до кобилицата за кладенец (...), пигмей във всички отношения, по съществото си и по маниерите си.

“Но какво правите? Защо не крещите? Защо не аплодирате? Вдигнете гласа си, оратори! Пейте, поети! Пишете, гении! Нека викът ви бъде: `Знаменит, необикновен, велик човек!´”

Всички стояха вцепенени и се питаха с поглед един друг: “Какво исполинско има в него? В какво личи героят?”

Но вече тълпата ласкатели започна все по-силно и по-силно да крещи: “Да, да! Исполин, исполин! Първият човек на света! Какъв велик господар е бил този! Какъв храбър пълководец! Какъв отличен магистър е той!”

Веднага върху тях се посипа дъжд от дублони. И започнаха да пишат авторите! И дори не история, а панегирици. Поетите (...) започнаха да си гризат ноктите, за да не изпуснат парчето хляб. И не се намери никой, който да реши да каже противното. Не, всички до един крещяха: “Исполин! Велик, най-великият от всички исполини!” – тъй като всеки се надяваше да получи чин, доходно място. В себе си, в дъното на душата си, те, разбира се, казваха: “Добре, лъжа! Той още не е успял да израсне, той е джудже. Но какво да правя? Опитай се да кажеш какво мислиш и тогава ще видиш какво ще ти се случи. Като постъпвам така, както сега, имам с какво да се облека, да пия и ям, и мога да блесна, да стана велик човек. Нека затова той да бъде каквото и да е; нека, въпреки всичко на света, да бъде исполин.”

Андренио последва течението и също закрещя: “Исполин, исполин, огромен исполин!” И в същия момент върху него се посипаха подаръци и дублони. Тогава той възкликна: “Ето в какво е житейската мъдрост!”

Но Критило стоеше готов да изпадне в ярост. “Ще пукна, ако не кажа” – каза той. “Мълчи – възрази Отрезвителят. И не си навличай гибел. Почакай малко, докато този исполин не ни обърне гръб; и тогава ще видиш как стоят нещата.”

Така и стана. Едва той изигра ролята си на исполин и се оттегли в палатката, когато всички заговориха: “Ама какви простаци бяхме! Та това не беше исполин, а пигмей, в който нямаше нищо и който беше абсолютно нищо.” И хората се питаха един друг как само е могло да се случи това. Критило каза: “Обаче каква разлика има, когато говорят за човека, докато е жив, и как говорят след смъртта му! Как отсъствието променя речта! Голямо е разстоянието между това, което е над главите ни, и това, което е под краката ни!”

Но лъжите на нашия нов Синон още не бяха свършили. Сега той отиде на другата страна и изведе бележити хора, истински исполини, които представяше за джуджета, за хора негодни за нищо, нищожни, дори повече от нищожни. И всички се съгласяваха, при което хората, способни на разсъдък и критика, не можеха и устата си да отворят. Той изведе дори феникс, наричайки го бръмбар. Всички се съгласиха, че това е правилно; с такава атестация фениксът и трябваше да си остане.»

Тук цитатът, приведен от Шопенхауер, свършва.

СЛЕДНОВОГОДИШНО: ЗА МНОЗИНА ОТ НАС, СПОРЕД АРТУР ШОПЕНХАУЕР (2) / Продължение от «СЛЕДНОВОГОДИШНО...» (1)

Пространният цитат, използван от Артур Шопенхауер, продължава така:

«“Забелязвате ли – закрещя шарлатанът, – тази тънкост на ума, която той открива пред нас? Който не я улови и не я разбере, той ще трябва да се признае за лишен от всякаква гениалност.”

Веднага напред изскочи някакъв бакалавър с възклицанието: “Каква прелест! Какви велики мисли! Няма нищо по-великолепно на света! Какви изречения! Дайте да ги запиша! Вечно ще съжаляваме, ако дори и йота от тях проападне. (...)”

В този момент чудесното животно запя своята раздираща ушите песен, която можеше да обърка цяло събрание от магистрати, и я съпроводи с такъв порой от непристойности, че всички стояха слисани, гледайки се един друг.

“Гледайте, гледайте, разумни хора – бързо извика хитрият лъжец, – гледайте и се изправяйте на пръсти! Ето, това наричам аз говорене! Съществува ли друг такъв Аполон като този? Какво мислите за тънкостта на неговия ум, за красноречието на езика му? Има ли на света по-велик ум?”

Обкръжаващите го се взираха един в друг, но никой не се осмеляваше да продума и да изкаже какво мисли и в какво именно е работата – от страх да не го сметнат за глупак; напротив, всички в един глас започнаха да сипят похвали и одобрения. “Ах – възкликна една смешна бърборана, – този клюн съвсем ме плени. Готова съм да го слушам цял ден.” – “А мен нека ме вземе дяволът – каза тихичко един разумен човек, – ако това не е магаре и не си остане такова навсякъде; но, все пак, няма да го кажа.” – “Честна дума” – каза друг, – това, разбира се, не беше реч, а магарешки рев, но тежко на този, който поиска да каже нещо подобно! Така е сега по света: къртицата минава за рис, жабата за канарче, кокошката за лъв, щурецът за щиглец, магарето за орел. Но защо да вървя срещу това? Мислите си аз пазя за себе си, при това говоря като всички. И ме оставете на мира! В това е цялата работа.”

Критило изпадна в крайно негодувание, ставайки свидетел на такава пошлост – от една страна, и на такова лукавство – от друга. “Нима глупостта може до такава степен да завладее главите?” – мислеше той. Но наглият мошеник се смееше над всички под прикритието на големия си нос и като се обръщаше настрани, както в комедиите, с тържество си казваше: “Как ги правя на глупаци всичките! Може ли дори сводницата да има такъв успех?” И отново ги даряваше със стотици безсмислици, като отново възклицаваше: “Нека само никой да не каже, че това не е така, иначе ще си издаде патент за глупак.” И това само още повече усилваше визкото угодливо одобрение от публиката; вече и Андренио постъпваше като всички. Но Критило, за когото всичко това вече ставаше непоносимо, беше готов да пукне. Той се обърна (...) с думите: “Докога този човек ще злоупотребява с търпението ни и докога ти ще мълчиш? Нали безсрамието и наглостта му преминават всякакви граници!” Андренио възрази: “Имай малко търпение, позволи на времето да си каже думата – то непременно ще донесе със себе си истината, както винаги става. Почакай само чудовището да обърне към нас задната си част и ще чуеш тогава как ще го проклинат същите тези, които сега се възхищават от него.”

И това се случи, точно когато лъжецът отново започна своя дифтонг за орела и магарето (толкова измислен относно първия и толкова справедлив относно втория). В същия миг тук и там започнаха да се раздават откровени гласове. “Честна дума – каза един, – та това съвсем не беше гений, а магаре.” – “Що за глупаци бяхме!” – извика друг. И по такъв начин те взаимно се ободряваха, докато не стигнаха до такова заключение: “Виждана ли е някога подобна лъжа! Та всъщност той не каза нито една дума, в която да има частица истина, а ние го аплодирахме. Накратко, това беше магаре, а ние заслужаваме да ни впрегнат като животни.”»

СЛЕДНОВОГОДИШНО: ЗА МНОЗИНА ОТ НАС, СПОРЕД АРТУР ШОПЕНХАУЕР (1)

В края на Предговора към съвместното първо издание на два свои трактата, посветени на етиката (1840), Артур Шопенхауер решава да цитира обширен фрагмент от «Критикон» на Балтасар Грациан-и-Моралес (1601–1658). По неговите собствени думи, целта му е била: «да завърши по-весело» въпросния Предговор. Към това той добавя и удивлението си от факта, че думите на Грациан-и-Моралес могат да породят «подозрение»: дали не са написани «през 1840 година вместо през 1640-а»? Днес ние бихме могли да се запитаме: дали те не са били написани през 2024-25 година?

В пространния цитат се говори за двама «пътешественици», баща и син (Критило, бащата, и Андренио, сина), които са водени от «Пътеводителя» (който в същото време е и «Отрезвителят», вторият син на Истината, чийто първи син е Омразата; «Veritas odium parit» («Истината ще роди омраза»)).

И така:

«Пътеводителят и Отрезвителят на нашите двама пътешественици намери за възможно да похвали от всички единствено въжеиграчите (...). Когато накрая пристигнаха, вниманието им бе привлечено от силен шум. Огледаха се на всички страни и видяха върху обикновено дъсчено скеле един ловък сладкодумец, обкръжен като воденичен камък от публика, която именно тук овършаваха и обработваха.

Той държеше здраво хората от тази публика, като свои пленници, закачени с вериги за ушите (...). И ето, този юнак, с ужасяващо многословие, което е необходимо за тази работа, излагаше на показ различни чудесии. “Сега, господа – казваше той, – ще ви представя крилато чудо, което, при това, е чудо и по ума си. Приятно ми е, че имам работа  с лица разбиращи, с истински хора. Трябва обаче да отбележа, че, ако някой от вас не се окаже надарен с необикновен ум, то той ще трябва веднага да си тръгне, тъй като няма да може да разбере високите и тънки неща, които ще се случат. И така, внимание, господа с разбиране и ум! Сега ще се появи орелът на Юпитер, който говори и разсъждава, както му подобава, шегува се като Зоил, язвителен е като Аристарх.”»

Зоил, който е живял през ІV в. пр.н.е., се е прославил като критик на Омир. Аристарх от Самотраки, живял през ІІІ-ІІ в. пр.н.е., е бил известен със своите фундаментални познания в областта на граматиката, с литературната си критика, както и с факта, че за известен период от време е бил главен библиотекар на прочутата в античността Александрийска библиотека.

Нататък (ловкият сладкодумец):

«“Всяка дума, излизаща от устата му, заключава в себе си някаква тайна, някаква остроумна мисъл със стотици намеци за стотици неща. Всичко, което той каже, ще бъде сентенция от НАЙ-ВЪЗВИШЕНА ДЪЛБИНА.” – “Това, без съмнение – каза Кратило – ще трябва да е някой богаташ или велможа, тъй като, ако беше беден, всичко, казано от него, не би било годно за нищо. Добре е, когато пееш със сребърен глас, а още по-добре – когато говориш със златен клюн.”

“Е! – продължаваше шарлатанинът. – Нека сега се отдръпнат господата, които нямат ума на орел, тъй като те няма какво да правят тук.” – “Какво е това? Никой не си тръгва? Никой не се помръдва от мястото си?”

Работата беше там, че никой не бе склонен да смята, че няма разбиране; всички, напротив, се смятаха за много разбиращи, необичайно ценяха ума си и имаха високо мнение за себе си.

И ето, той дръпна някаква груба юзда и се появи най-глупавото от животните, което е обидно дори да назоваваме.

“Тук виждате – викаше лъжецът – орел, орел с всички блестящи качество, с мисъл и реч. Нека сега само никой не помисли да каже противното, тъй като в такъв случай той ще направи лоша услуга на ума си.” – “Ей богу – възкликна един, – аз виждам крилете му. О, колко са величави!” – “А аз – каза друг, – мога да преброя перата върху тях. Ах, колко са прекрасни!” – “Нима не виждате това?” – обърна се един към съседа си. “Аз да не виждам? – извика онзи. Разбира се, че виждам, и при това – много ясно!”

Но един правдив и разсъдителен човек каза на своя съсед: “Като честен човек, аз не виждам това да е орел и той да има пера; но това същество, безспорно, има четири куци крака и доста почтителна опашка.” – “Тсс!... Тсс!... – обърна се към него един негов приятел. – Не казвайте това, вие съвсем ще се погубите. Те ще си въобразят, че вие сте голям... et cetera. Нали чувате какво говорим и правим ние. Следвайте течението.” – “Кълна се във всички светии – каза друг, също правдив човек, – че това не само не е орел, но дори е направо неговият антипод. Аз казвам, че това е голямо... et cetera.” – “Мълчи, мълчи! – спря го, като го сръга с лакът, приятелят му. – Ти искаш всички да те вземат на присмех? Не трябва да го наричаш иначе, освен орел, макар да мислиш съвсем обратното. Нали всички ние постъпваме така.”»

ПРЕДНОВОГОДИШНО: ЗЛОТО И ОТВРЪЩАНЕТО НА ПОГЛЕДА ОТ НЕГО (2)

Ако политиката действително е «мръсна работа» и по тази причина моралните чистофайници често заявяват (с порядъчна доза погнуса!), че не се занимават с политика, то възниква въпросът: означава ли това че животът ни се оказва ПРЕДопределен за вечни времена от волята на морално нечистоплътните хора? И още: дали пасещите се от политическата нечистотия знаят класическото определение на Аристотел за човека: «ζῷον πoλιτικόν» – «зоон политикон», букв. «политическо животно»? А при тези обстоятелства (и ако сме съгласни с Аристотел): дезинтересирането ни от политиката не означава ли на практика дезинтересиране от собствения ни живот?

Впрочем, в своя труд «Никомахова етика» (нека тук веднага бъде отбелязано, че в това заглавие присъства именно думата «етика», а не «политика») Аристотел, като започва да разсъждава за природата на «доброто» (книга І, глава ІІ), както за онова «знание или умение», което се занимава с негово изследване, заявява:

«Би трябвало да мислим, че то е предмет на най-главното и основополагащо знание. А такова, по всичко личи, е политическото изкуство, доколкото именно то се разпорежда кои знания са нужни в градовете и кои и до каква степен всеки един трябва да изучава. Освен това виждаме, че са му подвластни и най-ценените умения, като това на военачалника, на управителя на домашното стопанство и на ретора. Та щом политическото изкуство си служи с другите знания и при това определя със закон какво следва да вършим и какво да избягваме, би трябвало неговата цел да включва целите на останалите знания, а следователно и да представлява човешкото добро.»

Веднага след това Стагирит добавя:

«Защото дори последното да е едно и също и за отделния човек, и за целия град, все пак много по-велико и съвършено изглежда да се постигне и удържи целта на града: доброто даже за един човек е нещо желано, но е далеч по-красиво и божествено, ако се постигне за общността и градовете. Значи изследването ни, което е един вид политическо, ще се стреми към ето тези работи.»

ПРЕДНОВОГОДИШНО: ЗЛОТО И ОТВРЪЩАНЕТО НА ПОГЛЕДА ОТ НЕГО (1)

Преди много години, в някои основополагащи документи на немската «Freie Demokratische Partei» («Свободна демократическа партия», за краткост обозначавани като «Либералите»), прочетох следните изречения (тук предадени по памет):

«Робът би могъл да каже, че решаването на едни или други обществени проблеми не зависи от него, защото той е обезправен, не е свободен. В противовес, свободният човек никога не следва да афишира подобна позиция, именно защото притежава свобода.»

Вероятно тази идейна постановка е трудна за разбиране (и още по-трудна за прилагане), след като твърде често може да се чуе една мисъл, огласявана от хора, които – иначе – приемат себе си за свободни мъже и жени:

«Това-и-това не зависи от мен.»

Несъмнено, подобна позиция култивира питателна среда за някакво постоянно пребиваване в парадокс: от една страна, приемаме себе си за свободни граждани, но от друга – ограничаваме себе си именно по отношение на свободата си. Някои обозначават това положение на нещата като «диалектика на свободата» (сиреч, «противоречие на свободата»), с което решават, че едновременно са запазили и положението си и на свободни, и на несвободни люде. Предлагат се и множество аргументи:

«Никоя свобода не е абсолютна – особено, когато иде реч за проявите на свобода в обществени измерения.»

«Различните общества се отличават едно от друго по степента на лична и групова свобода, която могат да приемат за нормална и – съответно – да си позволят.»

«Наличието на законово предоставена свобода носи своето естествено ограничение, след като далеч не изолирано за решаването на определени въпроси се изискват компетенции, които не се притежават от всеки гражданин, бил той и удостоен със свобода.»

И така нататък.

Несъмнено, в този род твърдения се съдържат фундаментални истини. Заедно с това обаче съществуват някои въпроси, по които хората могат да различават сравнително еднозначно правилното от неправилното мислене и поведение. Един от тези въпроси е свързан с ДИАГНОСТИКАТА НА ЗЛОТО. Например, не е възможно едновременно да съществува международно призната дефиниция за «суверенна държава» и в същото време някой да решава, че е в правото си да отнема такъв суверенитет. Подобен акт не може да не бъде обозначен като ЗЛО. Не е възможно държавният суверенитет да се разпростира върху правото за сключване на съюзи с други държави и в същото време някой да предявява претенция за право да отнема това право. Подобни домогвания не могат да не бъдат обозначавани като ЗЛО. Не е възможно една държава да бъде унищожавана планомерно, нейни мирни граждани да бъдат убивани и подлагани на всевъзможни мъчения, и това да не е обозначавано като практикуване на ЗЛОДЕЙСТВО.

А когато на този фон погледът се отвръща встрани, когато се огласяват празни призиви за мир, адресирани по правило към жертвите, а не към престъпниците, когато в най-добрия случай се практикува мълчание, което само наторява всеки нов кълн на злото, то подобна практика не може да не бъде обозначена като АРХИЗЛО. При всяка подобна ситуация, реплики от рода на: «Аз не се интересувам от политика», са равнозначни на нещо друго:

«АЗ НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАМ ОТ МОРАЛНИТЕ НОРМИ И ОТ ТЯХНОТО СПАЗВАНЕ-НЕСПАЗВАНЕ!»

ЧЕТИРИ СЕДМИЦИ ОТ СТАРТА НА ПЕТИЦИЯТА

КОНСТАТАЦИЯ

На 28-я ден от стартирането на настоящата петиция (ден, който още дори не е преполовен) в нейна подкрепа са се подписали 326 души. Долната графика показва динамиката в осъществяването на тази подкрепа. Впрочем, оттук нататък графичните илюстрации от подобно естество ще бъдат показвани на седмична база.

По повод посочените числа – нещо показателно: 150 души (46,01%) от тези 326 са избрали предоставената възможност да останат анонимни. Разбира се, следва да се знае, че програмистите от портала «Петиция» са предвидили възможност този избор да бъде променен – естествено, лично.

ИЗВОДИТЕ НА ВЛАДИМИР ПУТИН ЗА 2024 ГОДИНА (3)

В своето «Общуване с гражданите», осъществено на 19 декември, руският президент Владимир Путин си позволи да огласи изключително цинично предложение за «дуел» със Запада. Начевайки с твърдението, че «няма никакъв шанс ракетите "Орешник" да бъдат свалени», и уточнявайки, че техният обсег е «до 5 500 километра», той отправи следното предизвикателство:

«Нека те (западните експерти, които се съмняват в "Орешник" – бел. ТАСС) да ни предложат (...) да проведем един такъв технологичен експеримент, високотехнологичен дуел от ХХІ век. Нека да определят някой обект за поразяване, да речем, в Киев. Да съсредоточат там всичките си сили за противовъздушна и противоракетна отбрана. А ние ще нанесем удар с "Орешник". И ще видим какво ще се случи.»

Дори и най-повърхностният анализ, направен от някой кандидат-студент по психология, би откроил уродливата мисловност при Путин. Така например, кой нормален човек би предложил част от територията на населено място да бъде цел на експеримент – пък бил той и обозначен като «високотехнологичен»? Нима самата идея да бъде посочен «някой обект за поразяване» («да речем, в Киев»!) вече не издава мислене на социален дегенерат. Освен това, толкова ли няма широки безлюдни територии из огромния Сибир, където да се извършват подобни опити? Накрая, колко подобава на един президент подобно хлапашко перчене («Ние сме готови за такъв експеримент»), след като преди време целият свят узна за далеч не една и две погрешно насочени руски ракети, прелетели над територии, извън Украйна? А буквално преди часове на Владимир Путин му се наложи да се извини на азербайджанския си колега, Илхан Алиев, за падналия пътнически самолет на азербайджанските авиолинии – при това, без да потвърди, но и без да отрече, че именно руска ракета е свалила самолета. (!?)

Споделете тази петиция

Помогнете тази петиция да получи повече подписи

Как да популяризираме една петиция?

• Споделете петицията на стената си във Facebook и в групи, свързани с темата на петицията Ви.
• Свържете се с приятелите си
  1. Напишете съобщение, в което обяснявате защо сте подписали тази петиция, защото хората са по-склонни да я подпишат, ако разберат колко важна е темата.
  2. Копирайте и поставете уеб адреса на петицията във вашето съобщение.
  3. Изпратете съобщението чрез имейл, SMS, Facebook, WhatsApp, Twitter, Skype, Instagram и LinkedIn.