Срещу повторния избор на Вежди Рашидов за министър на културата
Не просто и не само заради: изказванията на министър Рашидов, които автоматично се превръщат в шлагер; примитивното мислене, прозиращо зад тях; неуместното му публично поведение (особено с оглед на титула „Култура” над завежданото от него министерство). Дори не заради извънкултурните му едри контакти (от типа „Мултигруп”). Макар че нещата са свързани и очевидното не трябва да се пренебрегва.
А заради действията и бездействията му по време на предишния мандат.
И затова, че повторното назначение на толкова спорна фигура говори за споразумения и компромиси, които нито могат да се нарекат „разумни”, нито пък са политически в същинския смисъл на думата.
Както и затова, че вече твърде много ни струва управленското безразличие към настоящето и бъдещето на страната ни, за да можем да си позволим поредното затваряне на очите.
Но най-вече – защото в българската култура има активно работещи хора, които не искат трудът и усилията им да бъдат априорно обезценявани и обезсмисляни.
Откакто изобщо се заговори за повторно управление на това министерство от Вежди Рашидов, в публичното пространство излязоха редица обосновани протестни мнения.
Най-общите посоки на критика са: приоритизиране на един сектор – собствения, за сметка на всички останали (напр. централизиране на средствата и интересите в мегаломанския проект, известен като „Българския Лувър”, докато се орязват бюджети на регионални оркестри и театри); налагането на пазарен принцип (и съответния вкус) там, където е необходима държавна протекция; неглижирането на малките области, институции, дейности, имена в управляваната сфера – в противоречие с факта, че културата има различни нива, които трябва да работят заедно; неведението за връзките култура–образование, култура–общество и прочее „абстрактни излишества”, чието игнориране води до съвсем конкретни липси. Може да се изрежда още, но едва ли е необходимо – за да не останем до подвеждащия кръг на критикуването.
По-важното е, че българското общество все по-отчетливо осъзнава културата като съществена зона, която, ако продължи да бъде пренебрегвана и подценявана, ще се превърне в капан за същото това общество. Защото от работата на културните институции – от най-централната до най-маргиналната, и от тяхното социално функциониране зависят доста неща: развитието на изкуствата и литературата (пряко), но и образоваността и гражданският манталитет (косвено). Защото състоянието на националната култура определя и културното съзнание, и стандарта на мислене изобщо, и гражданското поведение, и начина на работа и живот на една нация.
Ето и линкове към някои от критичните мнения, публикувани по този повод:
Зорница Христова (която инициира и протеста пред Народното събрание на 4 ноември 2014): http://timeart.bg/bg/izkustva/intervu/Dialog-za-kulturni-politiki_13148
Александър Кьосев: http://www.dnevnik.bg/evropa/comentari_analizi/2014/11/07/2414937_prof_aleksandur_kyosev_g-da_reformatori_ministur/?ref=miniurl; както и едно припомняне за предишния мандат на В. Рашидов: http://www.kultura.bg/bg/article/view/18211
Борис Делирадев: http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/11/08/2415481_moite_9_vuprosa_kum_ministur_vejdi_rashidov/
Бойко Богданов: http://www.kultura.bg/bg/article/view/20252
И едно съществено мнение на Явор Гърдев, цитирано в някои от горните аргументации: http://www.yvobojkov.com/2014/10/blog-post_25.html
Елка Димитрова Свържете се с автора на петицията